Реституция на…любовта?
На старата, Неосъществената и Пропуснатата ? Възможно ли е ? Любовта не е собственост…
Докосваме се понякога съзнателно, на шега или съвсем невнимателно, до оголените жички или кабели на човек, по които тече високо напрежение чувствителност, опасно за живота. Ако случайно оцелеем след волтовата дъга неизбежно е да сме получили дефекти, травми, белези..
“Всичко е ток!”, казваше един познат.
Но пък си заслужава.
Искате денят ви да е различен?
Кажете нещо хубаво на някого. Проведете приятен разговор. Радвайте се истински на присъствието на хората до вас!
Не обича дъжда, чадъра и локвите. Огледалните мокри улици и празните думи, стъпващи по тях. Но й харесват бавните песни…
Оказа се, че тоалетната не е телефонна кабинка( като онези в пощите), за провеждането на разговори между тоя и оня свят. Гласовете, които чувах в нея ме подтикнаха да потърся професионална помощ. Не успях да открия екзорсист, за да прогони злите сили, но пък наех…индианец. Свързах се с един от онези пазители на тайната на природата, които обикалят градовете из страната, ‘свирят’ на живо по площадите и продават своите музикални албуми и амулети.
Докато този ‘шаман’ търсеше злото в тоалетната, жена му свиреше пред блока, а синът му(Малката Томахавка) предлагаше дискове. След час надничане и пеене на ритуални песни той каза: ‘Бял човеко, ти глупав. Глупав много! A lot! Гласове не! Гласове от хора! ” и ми посочи тавана. Също така ядосано ми каза, че трябва да си купя диск и гривна за изгубеното му време. Купих си! И си живея с гласове в тоалетната, като си говоря с тях от време на време!
Вратите на автобуса се отвориха. От него слезе висок и побелял мъж. Той се заваляше и търсеше опора. Когато преодоля стъпалата на автобуса се подпря на него, сякаш да си почине. Вратите се затвориха, машината потегли, а човекът почти падна на земята. Невидима сила или невидима ръка, рязко го дръпна за изхабеното и мръсно яке и той се задържа на ‘слабите’ си крака.
Мъжът живееше в стар 6 етажен панелен блок, в краен софийски квартал. Нямаше семейство. Работеше като майстор. Беше добър в работата си, но имаше слабост. Беше алкохолик. Това не рядко заболяване, за съжаление засягаше единствено добрите хора. Често се случваше, когато го наемаха, в края на работния ден, да не получи пари за извършения труд, а бутилка евтин или домашен алкохол. Той обитаваше апартамента сам. Имаше брат. Домът на брат му беше на две преки от блока. Двамата обаче не си говореха от близо 20 години. Дори не се поздравяваха, когато случайно се засичаха на улицата. Материалното състояние на брат му беше огромно, децата му живееха в Сащ, радваше се на внуците си и бе забравил, че там в онези позеленели от влага, стърчащи като надгробни плочи, блокове се намира брат му.
Апартаментът на Стоян бе от две стаи – необичайно тясна кухня и всекидневна превърната в спалня. Стените бяха мръсно бели. Завесите още по – мръсни. Нямаше мебели, освен маса, легло, телевизор…Обитателят на тази дупка, не бе женен. В годините на своята младост, Стоян бе удивителен човек. Способен и отдаден, за него не съществуваше работа, която да не успее да свърши.
Все още лицето на Стоян излъчваше доброта. Но бе станало и гостоприемник на неприкритите белези, които алкохолизмът причинява Беше му трудно да говори, след поглъщането на литри алкохол. Когато хора го вдигаха от улицата и му предлагаха да го придружат до дома му, той не можеше да каже адреса си. Мълчеше и гледаше като уплашено малко дете. Единственият човек от жилищната сграда, когото го поздравяваше, бе младо момче на около 25 години. Понякога му помагаше да изкачи стълбите до втория етаж и да отключи вратата на апартамента си.
Все пак в този ден, без чужда помощ Стоян влезе в дома си. Без да сваля обувките си, се насочи към кухнята. Изсипа върху масата съдържанието на жълт, найлонов плик. Дървената маса нямаше покривка. Включи стара фурна и извади тава, чиято боя почти бе паднала. Нареди в нея месото, отвори вратата на печката и постави мръсния метален съд. Не загаси лампата, след като напусна помещението. Отиде в другата стая. Легна на леглото без да сваля дрехите си и заспа.
Гъст пушек започна да нахлува в апартаментите над неговия. Бяха се минали 2 часа, 2 часа и нещо. Стоян бе заспал и забравил за яденето. Уплашени съседи бързо слизаха по стълбите. Някой от тях се обади в пожарната. Млад мъж направи опит да влезе в апартамента му. Вратата беше отключена. Винаги я оставяше отключена. Сякаш усещаше, че може да се случи подобен инцидент. Младият мъж стигна до кухнята, като закриваше носа и устата си с ръка. Само горящата печка се виждаше. Пожарникарите закъсняваха. Мъжът, тичайки, се спусна към другата стая. Пред вратата на апартамента вече се бе събрала тълпа от живущи, които надничаха и коментираха. Стоян спеше непробудно. Мъжът го хвана и разтресе тялото му.
- Ставай! – крещеше той.
Стоян стенеше неразбираемо. Мъжът продължи да го тресе, като започна да го удря. Това подейства и Стоян се надигна. Мъжът го хвана за врата и го изправи, като го стискаше.
- Абе, бийтълс, аз колко пъти ще се разправям с тебе бе! Ше ни запалиш бе!
Той го поведе към горящата кухня. Тялото му се влачеше, като тяло на мъртвец. Пожарникарите изкачваха стълбите. Влязоха в апартамента, изведоха мъжа и Стоян и започнаха да гасят. След 10 минути огънят вече бе изчезнал. Но димът още стоеше. Стоян бе в малкия коридор на жилището си, а отвън хората го гледаха така, сякаш той бе заключен в клетка и представляваше непознато екзотично животно. Бе се подпрял на стената. Не бе поел много дим. Тълпата се разотиваше, пожарникарите също. Когато и последният пожарникар тръгна да прекрачва прага, Стоян с мъка надигна отпуснато си тяло, облизваше устните си, заклати главата си и изфъфли:
- И к’во, нищо ли не остана от месото?
31.01.2012
Запълваме празнотата,
а тя…
тя си остава празна…
Огледално очакване.
През есента Ню Йорк се разхубавяваше. Придобиваше друг вид. Приличаше на лицето на жена след добър и страстен секс. Сивотата беше запълнена, оцветена от пожълтелите листа и от залезите, пиещи необезпокоявано вода от изкуствените езера в парковете. Няма по подходящ музикален фон от брилянтното изпълнение на Чарли Паркър – Autumn in New York или дуета между Ела Фиджеръл и Луис Армстронг.
Вече повече от месец Нина се намираше в милионния град. Нейният приятел я бе поканил да му гостува. Той имаше отговорна и престижна работа, докато Нина, току що бе завършила своята магистратура в Германия и се бе върнала в България. Бе си дала кратка почивка. Не знаеше дали ще работи по своята специалност.
Оставаха й още 15 дена в Ню Йорк , след края, на които, може би щеше да направи решение. Хубавото на нейния престой бе в това, че тя имаше много, наистина много свободно време и както казваше: ‘ тук времето е най – търсената стока’. Обикаляше. Потапяше се в този различен живот, опознаваше го и сравнявайки го с онзи, който до момента бе водила, не откриваше прилики. Хората по улиците, хората в метрото, хората в кафенетата, всички те бяха погълнати от своите телефони, таблети, лаптопи. Огромните разстояния изземваха и малкото останало лично пространство. Парковете бяха като онези центрове за помощ на бездомници, които вместо топла храна, завивка и загриженост, предлагаха кратък социален контакт, скрито измъкнат през обедната почивка.
„…въобще Ню Йорк е всичко онова, което си виждал по филмите – Манхатън с главозамайващите небостъргачи, жълтите таксита, масите сновящи като мравки из квадратно разположените улици и авенюта…’ бе написала Нина в първата картичка от тук, до Николай, която незнайно защо и незнайно от кого, беше открадната от пощенската му кутия.
Нина бе намерила едно приятно кафене сред безбройните такива, разположени на подземния етаж в Grand Central Station. Почти всяка сутрин тя отиваше там, за да изпие своята първа доза кофеин. Наблюдаваше хората. Под този покрив вероятно се беше събрал целият свят. Всеки със своята история, със своя живот. И колко различни и едновременно покриващи се бяха. Според Нина хората поставят граници помежду си и опитът да бъде премината ‘незаконно,’ свършваше с разстрел, на стъпилото само с единия крак от другата страна, чувство. Тук всеки се ограничаваше. Ограничаваше контакта си с другия. Принципът на веригите за бързо хранене, се бе настанил удобно в личния живот. Нина усещаше това и в отношенията с приятеля си. Той беше интелигентен млад мъж, преследващ кариера. Справяше се отлично в тази гонитба. Работеше по 12 часа. Често с Нина вечеряха в уютен малък ресторант, провеждаха малки разговори и малки планове за бъдещето. В университета той беше истински авантюрист и смелчага. Тази негова черта Нина, най – много харесваше. Във Франция, квартирата му беше магическа мансарда, която Нина определяше като прототип, ползван от Ремарк, за написването на първия му роман. Уникални старинни мебели засилваха приятното излъчване на интериора. Този период беше най – щастливият и за двамата. Често оставаше да спи при него. Лежаха прегърнати в хамак и наблюдаваха звездите през големия прозорец на тавана. Четяха Превер, пиеха вино и се смееха. Нина бе забеляза, как усмивката му се бе променила, как все по – често говореше за работата си, за лихви, за графики, за рецесията…Какво стана с тях? Не бе минало почти никакво време от както бяха завършили университета във Франция.
Човек, чийто куфар се обърна, прекъсна мислите й. Най – после си спомни за картичката и за Николай. Извади я, като я обърна, постави я на масичката и бръкна в чантата си, за да намери химикал. Където и да отидеше, тя му изпращаше картичка. Опитваше се да поддържа романтиката, опитваше се да запази човешкото, постепенно измествано от дигитални емоции. От Нина Николай добиваше истинска информация за света. За неговото реално лице. Тя много точно описваше и в своите имейли впечатленията си. Всяка дума беше умело подбрана и рисуваше великолепни живи картини в съзнанието на Николай.
Нина се усмихна спомняйки си прочетеното писмо за откраднатата картичка. Съседка на Николай, която работи в пощата, я пуснала сутринта в отключената кутия. Когато късно следобед засякла Николай пред входната врата, го попитала, дали е прибрал картичката. Той дал отрицателен отговор и отишъл да провери пощенската кутия, чиято зелена врата била отворена.
„Все пак има и нещо положително в тази случка’, мислеше си тя ‘може би някой толкова е харесал съдържанието или картинката, че му се приискало да бъде адресиранa до него. Може би това е признак за необходимост, необходимост от човек, който от време на време да създава илюзията, че животът е прекрасен.’
Погледът й се изгуби в тълпата. После пък се роди мисълта , че ‘грешката на повечето мъже е, че смятат, че съществува жена, която винаги ще ги чака’…..
Нина взе химикала и започна да надписва белия гръб на картичката.
‘Здравей, Ники! Не можеш да чуеш шума на тълпата на Times square, нито птичките в Central Park, а не мога да ти изсвиря джаз парчето на най- разно стилната група, която свиреше в метрото на Columbus Circle, но пък получаваш гледка от Manhattan и даже частица море. Целувам те! Нина!’
Долу в дясно с по – големи букви тя добави: „МОЛЯ, НЕ КРАДЕТЕ КАРТИЧКАТА!”.
След като приключи я пъхна в чантата си, заедно с химикалката.
Напусна кафето.
Ние сме само гласове.
Различни тоналности!
Думи от съобщенията -
хора без реалности.
Скитащи несъвместимости,
от допир привлечени,
с мъртвешки послания
в очи. Непрочетени…
След поредния отказ за публикация май ще тегля майната на всичко…
Явно само се заблуждавам.
Може да изтрия и този повърхностен, посредствен и графомански блог, за да не си губите времето в четенето на изречения, написани от душевно болен човек.
Успех на всички и бъдете вдъхновени.
